Ревю на Brats TV — Андрю Маккарти търси край в документалния филм „Brat Pack“

През юни 1985 година Андрю Маккарти, 22-годишната звезда от разнообразни тийнейджърски филми, беше тествано по име в нелицеприятно списание в Ню Йорк корична история за група млади артисти, хъси за купони, озаглавена „ Hollywood's Brat Pack “. Подигравателна каламбур на „ Rat Pack “ на Франк Синатра, етикетът бързо дефинира и съвсем дерайлира кариерите на Маккарти и няколко негови съвременници и сътрудници, в това число Емилио Естевес, Джъд Нелсън, Моли Рингуолд, Али Шиди, Роб Лоу и Деми Мур. С изключение на последните две, никой не съумя да надвиши етикета изцяло.

След като явно е прекарал последните 40 години в задушаване на публикацията, Маккарти в този момент се пробва да откри някакво от дълго време закъсняло довеждане докрай с малко помощ от остарелия другари. В Brats, 90-минутен пълнометражен филм, артистът, трансформирал се в режисьор, се събира още веднъж с няколко от своята кохорта, с цел да обсъдят какво значи да си член на „ Brat Pack “ и по какъв начин лейбълът ги следва до ден сегашен.

Висящи в дизайнерски кухни и във вътрешни дворове край басейна, те си спомнят за ранните триумфи и другарството на снимачната площадка и размишляват върху това за какво техните класики за навършване на зрелост, като The Breakfast Club и St Elmo's Fire, се трансфораха в културен камък за младежите от осемдесетте. Но топлата, мъглява носталгия непроменяемо се компенсира с горчиви усеща на възмущение и страдание. Особено Маккарти наподобява преследван от метода, по който се развиха нещата в годините след статията; Спилбърг и Скорсезе в никакъв случай не са се обаждали, допуска той, заради отрицателните конотации на етикета.

С напредването на кино лентата става все по-малко за ера или група и повече за неспособността на Маккарти да обработи предишното. Ако другите си спомнят, че са били засегнати от сензационното, злобно отразяване в пресата по това време, някои също наподобяват сюрпризирани от степента, до която Маккарти е разрешил това да го погълне. Нито Естевес, нито радостният Лоу дават отговор на суровото му отвращение, до момента в който Мур внимателно издава някои истини. „ Ти направи по този начин, че това да значи нещо за теб “, споделя тя на Маккарти.

В този миг осъзнаваме, че това, което гледаме, в действителност не е документален филм, а разширена персонална лечебна сесия. И макар че този нравствен метод бележи добре пристигнало отклоняване от редица скорошни ретроспективи на известни персони, той може да се почувства и благосклонен. Маккарти постоянно рискува да провокира неспокойствие и насмешка с неоправданата съвестност, с която той разисква този хипотетичен „ колосален миг “ – не на последно място, когато пита хората дали „ помнят къде [те] бяха, когато за първи път [те] чуха термина „ Brat Pack “ ”, като че ли беше убийството на Кенеди.

Нещата се усъвършенстват с кулминационната среща сред Маккарти и създателя на това съдбоносно произведение Дейвид Блум. В продължение на четири десетилетия първият носи тежестта на две думи, измислени от втория с едвам секунда мисъл и видимо без завист. Това, че безсмислената игра на думи на един човек може да бъде доживотна болежка за различен, е въздействащо увещание за лекотата, с която можем да нараним другите, и за компликацията да се отървем.

★★★☆☆

В Disney+ в Обединеното кралство и в Hulu в Съединени американски щати в този момент